Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2012 16:11 - Георги Младенов: Успехът е по-голям повод за притеснение от провала
Автор: trs Категория: Спорт   
Прочетен: 3911 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.11.2012 13:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
Снимка: "Топспорт"

По редовете на блога ще „дриблира” един от най-големите баскетболисти на България. Вече втора година той работи като треньор в „Берое” и това ми даде повод да отскоча до Стара Загора, за да се запозная с него. 50-годишният наставник се оказа един много словоохотлив събеседник, който в житейските си принципи изглежда също толкова твърд и устремен, колкото беше и като играч на терена в последните две десетилетия на миналия век, когато бе сред най-добрите у нас с оранжевата топка в ръце.

Споделяте ли мнението, че сте легенда, г-н Младенов?

Не, но не може да не ми е приятно, че има хора, които ме определят така. Аз просто съм правил това, което ми харесва, и съм желал неистово да се занимавам с него. Хубаво е, когато трудът ти бъде оценен с такива квалификации, не мога да не призная, че ми галят слуха. Но в никакъв случай не се изживявам като легенда. Сигурно съм направил достатъчно през годините, за да заслужа подобно уважение, наистина се чувствам горд и благодаря на хората, които говорят по този начин за мен вече повече от десетилетие, след като спрях с активната си кариера. Знаете, че в България много обичаме да забравяме бързо хубавите неща, а обикновено искаме да изкараме кирливите ризи на някого. Радвам се, че в моя случай не е така. Баскетболът е смисълът на живота ми - понякога дори сънувам, че съм на тренировки.

Много големи спортисти се провалят като треньори. Не се ли страхувате от това?

Ако някой се страхува от провал, въобще да не се захваща с това, от което се притеснява! Всяко едно ново начинание в която и да било сфера не е лишено от вероятността за срив. Винаги този процент шанс го има, независимо какъв е. Но когато се страхуваш, по-добре не започвай да градиш, защото това означава, че не вярваш в себе си и във възможностите си, че нямаш доверие и на хората, с които работиш. А аз безпрекословно вярвам на екипа край мен и особено на играчите. Знам какво мога, имам идея как да го направя, работя през цялото време и дори когато постигна нещо, гледам да не се чувствам по-удовлетворен от необходимото, когато съм наясно, че все пак не е върха. И когато до него има още път, това ме кара да продължавам да се трудя за успехите. Така че не ме е страх . Дори да загубиш една битка, това не означава, че няма да спечелиш войната. И тези думи не съм ги измислил аз, а хора, много по-умни от мен. Ще дам един пример - когато ръководех „Балкан” (Ботевград), първата година станахме шести, което за мен беше провал. Във втората обаче бяхме на финал. Ако се провалиш, това трябва още повече да те мотивира. Най-напред трябва да намериш грешките в себе си, за да не ги допускаш пак. Да, много е тежко изправянето, когато си паднал. Трябва да имаш силен характер, както и хора около себе си, които да ти вярват и да ти помогнат. Да си насочен към това как ще продължиш, ако успееш. Защото при триумф поставяш предизвикателства пред себе си, тогава вече си стъпил на някакво ниво и трябва да се развиваш нагоре – това е по-притеснителната ситуация, а не провалът. Всеки отбор, който стане шампион, на следващата година е обект, който всички искат да детронират. По-тежко е да запазиш успеха си, отколкото да надигнеш глава след срив. Такава е моята философия, не ангажирам никого с мнението си, всеки има свои методи и разсъждения.

Това означава ли, че сте претръпнал от пропаданията?

Не, не съм. Всяка една загуба я преживявам, не ме разбирайте погрешно! Просто знам, че рано или късно тя ще дойде, неизбежно е. Но другият отбор също иска да победи и когато играе по-добре от теб, го постига. Няма треньор, който да не е загубил мач в кариерата си. А най-важното е да уважаваш противника, за да триумфираш над него. Ако смяташ, че даден опонент не е достоен за теб, получаваш шамар. Трябва да се противопоставяш на силните му страни, слабостите лесно се разучават и винаги могат да се използват в твоя полза, но трябва да го биеш, отслабвайки добрите му компоненти. Ако искаш да бъдеш уважаван, но не показваш същото към никого, нещата не се връзват. Който смята, че единствен той знае нещо и разбира факти, които никой друг не може, често бива раздран. В „грозните” мачове изграждаш по-силен характер, а и екипът става по-сплотен.

Значи дори да не станеш голям играч, заниманията със спорт могат да ти помогнат да изградиш необходимата твърдост на характера за други сфери на живота?

Разбира се. Отдавна е известно, че спортът създава ред и дисциплина. Говорим за отговорност, за работа в екип. Даже да прекратиш кариерата си на 20 години, както има много случаи, за съжаление и с добри играчи, в общия случай се изграждаш като човек. Научаваш се да спазваш правилата, да уважаваш хората, които са над теб като йерархия, да се приемаш като равен с тези на твоето ниво в нея, независимо дали си звезда или не. Когато си в един отбор, ти носиш отговорност за останалите, които са на терена с теб. Дори да не направиш спортна кариера, рано или късно в живота ще ти се наложи да работиш някъде в колектив и такъв начин на мислене и поведение ще ти е полезен там. Знаеш, че най-важното е да подкрепяш останалите, да си готов да им помогнеш във веки един момент, съответно и ти да получаваш същото отношение. Дали си в малък офис или в голяма бизнес среда – тези неща са универсални. Ще се научиш да разпознаваш и лицемерието, защото в спорта дружбата не е фалшива. Всички несгоди, ядове и проблеми ги поемаш заедно с останалите. Радостите и успехите – също. Това е изключително ценно – носи емоции и създава положителни взаимоотношения.

Вече казахте, че баскетболът е животът Ви. Не сте ли бил изкушен от личностно развитие в други сфери, например в политиката?

Нямам и идея дори за такова нещо. Участвал съм като по-млад в предизборни кампании, някои от които сме печелили, но никога не съм имал намерения да бъда политик. Нямам интерес, а и в политиката водещо е това, което не е в спорта и за което говорих точно преди 10 секунди. Там казваш едно, правиш друго, получава се трето – това не е много коректна игра, не искам да я наричам мръсна, защото може би ще е пресилено, но…

А защо тогава сте участвал все пак в предизборни кампании?

Това беше в началото на 90-те, когато настъпваше промяната. Смятах, че тя е нужна на тази страна, бях доста деен, едно от лицата на СДС. Защото в старата система много хора загубиха какви ли не шансове. Лично аз съм имал предложения за чужбина, които не съм могъл да приема, защото е нямало кой да ми позволи да играя в определени страни. Но после разбрах, че и новите управленци се борят за власт, за да подобрят само своя живот, а не общия и това тотално ме отврати. Много трудно сега някой ще ме накара да се захвана с такова нещо. Голяма част от нас, спортистите, бяха използвани за нечисти цели. Не смятам, че имам работа там. Хората са казали, че камъкът си тежи на мястото. Затова работя в баскетбола и ще видя докъде мога да стигна, всеки има лимит. Аз не смятам, че съм достигнал своя. Чудя се само тези мои колеги, които се опитват да бъдат политици, не са ли наясно, че биват употребявани. Може би трябва да го разберат по болезнения начин. Но всеки определя начина си на живот и това, което ще прави. Въпрос на избор.

А Вие ще осъзнаете ли, че сте достигнал тавана си, ако това се случи? Казват, че апетитът идва с яденето и човек се увлича…

Аз съм реалист и смятам, че няма да се главозамая. В момента, когато нямам какво повече да постигна с уменията си, просто амбицията ми ще изчезне, ще знам, че не мога повече от това. Не можеш да излъжеш себе си, защото в крайна сметка всеки ден се прибираш и се поглеждаш в огледалото. Не мога да високопарнича, говорейки, че съм еди какъв си и ще направя еди какво си за еди що си, бля-бля-бля, да не давам сега глупави примери. Защото после ще се прибера, ще се погледна и ще си кажа: „Какво говориш ти, бе, нормален ли си?” Уважавам себе си и труда си, както и колегите си - всички, които искаме да направим нещо за баскетбола. Много ми се иска той да е на нивото на волейбола и на мачовете на националния отбор и на финалите на държавните първенства да има по 10 000 човека. Това ще е най-голямата награда за нас – значи ще сме си изпълнили задачите. Сигурен съм, че нашият спорт ще върви напред. Правителството и в частност Бойко Борисов много работят за това. Помогнаха финансово и на нас, и на тимовете във Варна, Бургас, Пловдив… За построяването на зала „Арена армеец” да не говорим. Не си мислете сега, че правя политическа пропаганда! Аз казвам реалностите. Това са истини и съм благодарен, че са се случили. Не правя PR на някого. Просто посочвам фактите. Ние, българите, нямаме навика да оценяваме хубавите неща, дори когато сами сме искали да се случат преди това. Пример – околовръстното на София преди беше като след бомбардировка в Ирак и мнозина коментираха, че не може такова нещо, че е срамота. После беше оправено и същите започнаха да коментират колко ли пари са откраднати. Няма управия, няма угодия при нас. Ние сме чудна държава, в която нацията се е превърнала в племе. Аз съм българин и си обичам страната, само че се дразня от постоянното търсене на негативното. Сякаш искаме всички пари на България да влязат директно в джобовете ни, да не се влагат в нищо. Би било супер, но и тогава ще викаме: „Малко са”. Човешкото око е ненаситно. Смятам, че вместо да мрънкаш, трябва да се възползваш, когато имаш дори и най-малкия шанс да успееш, а не само да ламтиш за още. Ако сам не си дал максимума от себе си, не може да си все недоволен. Защото пак се връщаме на огледалото. Аз съм бил играч, сега съм треньор. И тогава, и сега когато застана пред него, съм сигурен, че виждам човек, който дори да е загубил, е направил всичко възможно това да не се случи. Ако нямам това усещане, чувствам една празнина в сърцето. Това е нещото, което ме дърпа напред – целта тази празнина да е пълна през цялото време. Предполагам, че не само аз изживявам нещата по подобен начин. Ако се занимаваш с нещо, то трябва да ти е призвание, а не просто начин на препитание. Да, аз получавам пари за това, че се занимавам с баскетбол и това е естествено. Но същевременно живея за тази игра. Жалкото е, че поне 90% от работещите с начинаещи, където трябва да бъдат най-големите специалисти, живеят от баскетбола. Това е начин на оцеляване в днешно време. Аз познавам треньори, които в момента провеждат занимания с деца в името на развитието им, а после карат такси, за да могат да оцеляват. Със сигурност не е това начинът системата да се отблагодарява на един човек, който е дал десетилетия от живота си за баскетбола, но в момента положението е точно такова. Специалистите са изолирани за сметка на неразбиращи нищо хора, които са превърнали спорта в малък бизнес. Дребни предприемачи, които виждат във всеки малчуаган само и единствено касичка, съдържаща 30 или 50 лв. на месец. В един от градовете край Стара Загора има клуб, в който се събират по 50 деца на подготовка по едно и също време с цел да им се вземат по 30 лв. на месец от всяко едно, не за друго. Искам да му обясня аз лично на въпросния човек, че дори с 20 подрастващи едновременно е невъзможно да направиш качествена тренировка. А с 50 трябва да си Господ. Знаете ли какво са толкова хлапета на игрището? Вече две години поред правя шампионати за малките на Пампорово. Първата имахме 130 участника, а през тази – 120.  Тренираха на смени, по 55-65. Говорим за Втора световна война, умножена по десет. Децата са такива – като им хвърлиш топката, е все едно когато хвърлиш на кокошките жито – всички се хвърлят стремглаво, без да влагат тактическа мисъл, то не може и да се очаква такова нещо от тях на тази възраст. Трябва да им обясниш, да те разберат. Но като си докарваш от тях по 1500 лв. на месец, какво те интересува? А трябва да живееш за това, с което се занимаваш, защото то рано или късно ти се отблагодарява, получаваш това, за което си тръгнал, когато си се отдал истински. В един момент успяваш някъде.

Личи си, че сте човек с принципи. Налагало ли Ви се е да ги престъпвате и в името на какво?

Сигурно съм го правил, не си спомням конкретни случаи, но не мога да отрека категорично. И със сигурност е било в името на нещо много важно, ако се е случвало. Да, имам твърди устои, така съм възпитаван и понякога бъркам в действията си заради това. Никой не е безгрешен, никой от нас не е онзи, който е нахранил 5000 души с две риби. Смятам, че можеш да направиш някакъв компромис със себе си, когато той е за добро. Обаче не и за лична облага, в никакъв случай. Не ме води лошото, забравям го бързо, защото не виждам мотивация в него. Винаги хубавите неща са ми давали повече емоции и повече стръв за работа.

В такъв случай сигурно споделяте мнението, че всеки заслужава втори шанс, независимо каква грешка е допуснал?

Винаги. Аз самият съм давал, също така съм и получавал. За съжаление многократно се е оказвало, че това не е бил толкова верен ход, но аз съм такъв тип човек. А и е невероятно удовлетворението да дадеш на някого още една възможност и той да се поправи. Изключително съм щастлив, когато това се случи. Защото всеки бърка. Ако някой може ми каже, че не е допуснал и една грешка в живота си или че личността му си няма тъмна страна, нека го направи, но да бъде уверен в това! Сигурен съм, че такъв човек няма. Нали знаете притчата, в която Христос казва на хората: „Който е безгрешен, пръв да хвърли камък по греховника”, и никой не хвърлил. Никой не може да обвинява другия, че е направил повече грешки в живота си, хора сме. Всеки заслужава шанс да поправи грешката си, абсолютно всеки. И аз самият съм допускал отрицателни неща по отношение и на семейството си, и на приятелите си. Но трябва да си признаеш и да се помъчиш да поправиш нещата. Не може да си сбъркал и най-нагло да отстояваш позицията, че не си ти виновника. Защото пак се връщаме на огледалото. Така съм устроен, такъв съм роден, по този начин живея вече 50 години. Не се хващам и на приказката, че признат грях е половин грях, която е за самоуспокоение на гузните. А когато се стремиш да поправиш последиците, не трябва да е с подмазване и лакейство, а просто по начин, по който дадените хора ще те разберат.

Предавате ли тези си житейски философии на по-младите играчи, с които работите, или в залата темата е само баскетбол и нищо друго?

Абсолютно, мъча се да ги възпитавам и на тези неща. Аз съм минал през много трудности. Всички възможни глупости и лошотии с изключение на наркотиците са минали през главата ми. Дрогата няма и да мине. Затова се стремя неистово да опазя максимално както децата си, така и момчетата около мен от неприятности. Знам, че за много неща мога да дам съвети, но и никога не забравям, че всеки сам е господар на живота си, не се изживявам като ментор, който винаги е прав. Не искам след време някой да ми каже, че аз съм виновен за грешките и провалите му. Всеки определя сам начина си на съществуване. Ако някой ме пита за нещо, винаги съм готов да помогна, но така, както го виждам аз, което не значи, че е най-доброто решение. Като всеки един човек си имам разбирания за това какво трябва и какво не трябва да се прави. Най-лошото в съвременния живот е, че много рядко можеш да намериш хора, с които да сте взаимно откровени и открити. Понякога имам чувството, че живеем във време, в което ако искам да прегърна някого и си разперя ръцете, веднага ще се възползват, за да ги приковат. Цялото общество се изроди. Сигурно е заради немотията, заради бедността… Не знам, но мнозина не са тези, които бяха преди. Не са толкова доверчиви, не са толкова добри. Понякога много ме е страх от тази тенденция, но оптимистът в мен надделява винаги. Смятам, че ако не ние, то поне децата ни ще живеят в нормални време и общество. Трябва за тяхното бъдеще да работим, така както родителите ни са се трудили за нашето.

Стоил Георгиев, в-к "Раднево днес"

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trs
Категория: Други
Прочетен: 144723
Постинги: 24
Коментари: 75
Гласове: 58
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031