Музикантът Васил Бележков е роден на 13-ти март 1984-та година в град Пловдив. Популярен най-вече като китарист на група "Епизод", Бележков има доста постижения в своята лична музикална история, някои от които са събития, с които малцина, далеч по-опитни музиканти, биха могли да се похвалят.  Рок, симфонична музика, фолклор - Васил Бележков, за когото ограничения в музикалните стилове няма и той умее да прави истински красиви неща.

 

С каква асоциация бихте желали хората да свързват личността Васил Бележков?

Хората, които ме познават, сигурно ме свръзват с различни неща, а едно от нещата, с които се надявам, че биха направили асоциация, е дипломната ми работа по композиция – „Концерт за класическа и електрическа китара и оркестър”. Това е първият в българската симфонична музика инструментален концерт за такива солиращи инструменти и е нормално, когато направиш нещо за първи път, да ти се иска да те запомнят с него.

 Имахте проблеми с вземането на своята диплома... Във Вас ли е вече тя?

Да, след намесата на едно телевизионно предаване. Оказа се, че това, дето уж не можело да стане за една година, стана факт само за два дни. Но защо трябваше да стигам дотам, че да получа това, което съм си заслужил с честен труд? Аз за две години написах симфонична партитура от 140 страници плюс още няколко произведения (започвайки всяко от нулата), а някои представители на българската администрация за една година не могат да напечатат 4 странички формат А5 при предварително известна информация.

Как се стигна до Вашето присъединяване към група „Епизод”?

Когато „Епизод” се разделили с Драгомир Драганов, баскитаристът на групата Симеон Христов се обърнал за помощ в намирането на гост-китарист за вече ангажираните концерти към своя адаш и „събрат по оръжие” проф. Симеон Венков – преподавател по контрабас и баскитара в отдел „Поп и джаз музика” на НМА „Проф. Панчо Владигеров”. Той казал на нашия Мони, че след малко ще пита Цецо (още не става ясно кой е този Цецо). А пък г-н Цветан Недялков, защото именно за него става въпрос, не бил информиран, че се търси човек за рокгрупа и първо им пратил човек, който свирил евъргрийни по хотели и кораби. Симеон Христов разбрал, че е станало някакво недоразумение и се обадил на въпросния Цецо (без да знае, че това е Цветан Недялков – китарист на „Куку бенд” и мой преподавател по китара в отдел „Поп и джаз музика” на НМА) да му обясни ситуацията. Тогава той отвърнал на Мони, че в конкретния момент при него има само един студент, който свири рокмузика – Стив Вай, Джо Сатриани и т.н. и после ми се обади и на мен. А като минаха първите ми 2-3 концерта като гост-китарист на „Епизод”, аз реших да се възползвам от поканата да бъда член на групата и да участвам в създаването на новия албум – „Народът на Дуло”, който излезе през октомври 2010 г.

 Кой е инструментът, който най-силно докосва душата на музиканта Васил Бележков?

Преди всичко китарата, разбира се – и класическата, и електрическата. Също така и народните инструменти – моят по-млад брат Кирил свири на кавал и все още си спомням как самият Стоян Величков (само 8 месеца преди да почине) му каза: „За мен ти си завършен кавалджия – оттук нататък може да научиш единствено някои тънкости и детайли” ... или нещо в този смисъл. Аз като китарист и почитател на народната музика много обичам да свиря и на тамбура – не знам дали ви е известно, но преди инструментът се е казвал „булгарИя” – сещате се защо, предполагам. Иначе като композитор обичам всички инструменти, защото всеки от тях си има свой чар, своите слаби и силни страни, своя природа – само трябва да се докоснеш до нея и да я усетиш, за да може после да я пренесеш и в музиката, която пишеш.

 Вие сте пловдивчанин. Вдъхновява ли Ви творчески родният град?

Имам доста спомени от родния си град Пловдив – и детството, и ученическите години след това – катеренето по хълмовете (особено по някои от стръмните пътечки заедно с брат ми), разходките из парковете Лаута и Гребната база (бях жив свидетел на европейската титла на Николай Бухалов през 1997 г.), Стария град с всичките епохи и етноси, които са дали отражение на цялостния облик на Пловдив ... Не мога да посоча конкретно произведение, което съм посветил на Пловдив, но това да съм пловдивчанин е неразделна част от моята същност. Иначе все едно да си дърво без корен.

 Доста изпълнители се занимават показно с благотворителност. Това някакъв PR ли е, мода или наистина „Звездите имат сърца”?

Не мога да отговоря еднозначно – всеки човек е различен и двама души биха могли да направят едно и също нещо по различни подбуди. Със сигурност има и от едните, и от другите.

С музиката на кои творци израстнахте Вие самият?

Й. С. Бах, В. А. Моцарт, Бетовен, Берлиоз, Р. Щраус, Н. Римски-Корсаков, Мусоргски, Дебюси, М. Равел, Стравински, Барток, Шостакович, Прокофиев, Владигеров, Стайнов, Големинов, Румен Сираков, М. Джулиани, М. Каркаси, Н. Паганини, И. Албенис, Х. Родриго, Фр. Тарега, Х. Турина, Е. Вила-Лобос, Р. Диенс, Н. Кошкин, А. Круисбринк, Ричи Блекмор, Дейвид Гилмор, Ерик, Клептън, Марк Нофлър, Пако де Лусия, Стив Вай, Джо Сатриани, Стив Морс, ...

 Занимавате ли се с други проекти, извън „Епизод”?

Откакто съм китарист на „Епизод” това ми е основният професионален приоритет. Всичко друго го съобразявам с това. Иначе през годините съм вършил различни неща в областта на музиката и по-конкретно на китарата. Автор съм на пиеси за класическа китара, някои от които бяха издадени преди около 3 години, а също така преподавам китара. Един от проектите, за които вече споменах – „Концерт за класическа и електрическа китара и оркестър”, ми даде възможност за първи път да изпитам усещането да свиря заедно с истински жив симфоничен оркестър зад гърба си и да чуя свое симфонично произведение в концертно изпълнение.А през пролетта на 2010 г. имах възможността да се докосна и до театралната музика чрез една постановка, в която с Иван Лечев от ФСБ свирим на акустични китари.

Вярно ли е, че сценичната треска се изживява преди всяко излизане пред публика?

Винаги има тръпка в това да излезеш пред публиката и да осъществиш контакт с нея чрез музиката. Преди да излезеш усещането е като за първи път, а когато се качиш на сцената ти се иска да свириш, сякаш е за последно.

 Какво говорите с музиката си? Правите аранжиментите на група „Епизод” заедно с Мони, какво говорите лично Вие с това, което влагате в аранжирането?

Същността на аранжирането е, най-общо казано, създаването на инструменталните партии, които съпровождат пеенето и в известен смисъл го допълват. Аз лично съм привърженик на мисълта, че „музиката започва там, където свършват думите” и в този смисъл  чрез китарните партии се опитвам да пресъздам моето усещане за нещата в нашия свят (в случая – усещането за текста и мелодията на дадена песен) – такова, каквото не бих могъл да пресъздам по друг начин.