Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2012 11:50 - Камен Воденичаров: Липсата на гаранции за работещите хора може отново да вдигне барикадите
Автор: trs Категория: Изкуство   
Прочетен: 2968 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image 
Усмихнат, позитивен, интелигентен и много приятен събеседник. Човек, който не се страхува да говори за цензурата, да критикува липсата на справедливост и да изразява ясната си позиция по въпросите, които го вълнуват. Известният артист е сред онези личности, за които имаш чувството, че винаги има какво още да кажат и то всеки път ще е смислено и съдържателно, следващо желязна логика и изпълнено с откровеност. На моменти усмивката му добива горчивина, която трудно може да бъде прикрита, но не убива положителното му излъчване.

С какво се занимавате в момента, г-н Воденичаров?

С няколко неща едновременно. В последния месец бях ангажиран със снимки по проекта на столична община „Пет минути София”. Представлява десет петминутни филмчета, представящи събития и факти от историята на града.

Това по повод битката й за културна столица на Европа ли е?

Да, това е целта на самата община. Този проект е предназначен предимно за интернет, с Тончо Токмакчиев го предложихме и след като беше одобрен, започна периодът на снимки. Сега предстои да го сглобим. Паралелно с това двамата сме част от турнето на Ивана „Надуйте музиката” и пътуваме през уикендите из градовете, в които са насрочени участията. За първи път от доста години имам шанса да обиколя цялата страна. Тръгнахме от Северозападна България и сега сме вече на юг. Интересно ми е да видя след дългия период, в който не съм пътувал, какво се е променило. Обичам да имам преки впечатления директно от извора, а и да контактувам с хората. Радвам се много на тази възможност.

А третото нещо?

Това е един театрален проект, който с Тончо планираме за напролет, живот и здраве.

Сигурно нахлуха спомени от годините, когато с „Каналето” не спирахте да обикаляте страната…

Да, естествено, и това предизвиква у мен силни емоции. Ние имаме четири национални турнета, обикаляли сме много, но дойде по естествен път моментът, в който се кротнахме. Но всички места ме връщат назад във времето, отвсякъде имам хубави спомени. Разбира се, нещата доста са се променили. За Южна България смея да твърдя, че е доста по-жива – има движение, има хора. Отвъд Стара планина е малко тъжничко, особено на Северозапад. Там икономическата ситуация така прави, че… Например се впечатлявам, че на юг хората са по-усмихнати и им е гот. И са и по-добре облечени, говорят си, общуват си… Докато в другата посока не е така, светът им е друг, някак по-тъжен.

Казахте, че сте се кротнали. През 90-те обаче бяхте носители на нови идеи, в известен смисъл събуждахте масите. Защо угаснаха тези настроения?

Не знам, всяко време си носи своите емоции и необходимости. 90-те бяха много бурни, с много промени и надежди, някои от които се оказаха илюзии. Може би тази неудовлетвореност от бавното темпо, с което се случват нещата, като че ли укротява атмосферата. Сега може би наистина няма нужда от бунтове, от стачки, но пък кой знае… Животът стана доста по-прагматичен, не толкова романтичен. Ценностите са основно насочени към това хората да си гледат само собствените семейства, младите да се изучат… Всичко това минава през материалното и в някаква степен концентрира мислите на гражданите върху това как да изкарват пари. Но това не значи, че няма надежда или романтиката е напълно отшумяла. Просто е малко по-приглушено, по-притихнало.

Има ли напрежение между вас с Тончо Токмакчиев около вечното дерби, той е върл цесекар, Вие сте от „Левски”?

Не, караме го на майтап. Той сега нали влезе в Управителния съвет на „армейците” и аз не спирам да го бъзикам. Но не одобряваме онова, което е наслоено през времето между отделните агитки. Трябва да се работи от страна и на двата клуба споровете да бъдат на терена, с чисто футболни достойнства, а не с шамари, ритници, псувни и плюнки. За да се случи това, трябва да бъдат успокоени лудите глави, които са не повече от 200-300 души общо в двете агитки.

Агресията обаче ескалира навсякъде, дори в политиката виждаме, че има хора, които така си вдигат рейтинга…

Аз също често разсъждавам по този въпрос. Може би агресията идва от някакво притискане, от комплекси, от невъзможност за реализация на дадени идеи, поради което лошото у един човек избива. Тя ще поизчезне, когато хората се почувстват по-добре икономически и духовно. Наистина я има навсякъде, във всички сфери. Нямам формула. Ако знаех как да стане, щях да дам акъл, но не знам. Просто за себе си правя изводи, че някой някъде го стяга обувката и затова тръгва да рита, да скача и да бие, увличайки и други хора.

Много от вашите стари сподвижници се занимават днес с политика. Вие не сте ли залитал в тази посока?

Не.

Защо?

Защото мисля, че работата на артиста също е важна част от общия пъзел. Ако видя, че има с какво да съм полезен, може би ще се захвана, защото и това непрекъснато коментиране отстрани, без да вършиш нещо, също е тъпо. Но засега не виждам своето място.

Откъде дойде прогресът на родните театър и кино в последните години?

Аз скоро бях жури на кинофестивала във Варна и изгледах всички продукции, произведени през 2011-а и 2012-а. Зареден съм много положително. Направи ми впечатление, че се увеличава количеството на тъжните, мрачни и агресивни ленти, дори брутални. Но пък по-важното е, че се развиват и театърът, и киното.

Какви са отношенията между „кукувците” днес?  Дълго време имахте различни търкания…

След хилядите дрязги и глупости, които всеки един от нас върши, сега са добри. Разбира се, не сме толкова близки, колкото бяхме навремето. Ние не бяхме достатъчно умни, за да измислим някаква форма, в която всеки да прави каквото го влече, но да бъдем заедно. Но все пак всеки един от нас направи това, което искаше. Слави имаше амбиции да прави собствено шоу с бенда – то е факт. Аз мечтаех да снимам клипове и филми по различни теми, които ме вълнуват – правя го. Зуека искаше да играе редовно в театъра и да се изявява на малкия екран – има го, Тончо също. А и сега времето е различно. Ние имахме страхотния шанс да запълним една празна ниша, от която хората имаха нужда. Любен Дилов казва, че бяхме като първата сутрин, когато е навалял сняг – накъдето и да тръгнеш, все ще останат стъпки. Имахме шанса да сме в една медия, която беше единствена, където в революционно време ние като студенти и стачници владеехме улицата. За 20 мин. без никакви притеснения можехме да съберем огромно количество хора пред парламента или да блокираме Орлов мост. Във време на пробуждане можеш да си Че Гевара, но ако в днешния бурно развиващ се капитализъм действаме по същия начин, ще сме по-скоро като Гаврош на барикадата.

Тогава най-много разбунихте духовете с „атомното” „Ку-ку”. Как се роди то?

За него аз имам един проект за сценарий, който обяснява цялата идея и реализацията й, защото много хора са ми задавали въпроса, който и Вие. За съжаление оценяващите във филмовия център не го одобриха. Аргументът им беше, че не може тези, които са го направили, сега да осъществяват исторически преглед по темата, което е доста тъпо, но в крайна сметка така отсякоха. Това беше опит да докажем силата на манипулацията. В сценария е представена нашата история - на група студенти, които имат възможността да осъществят едночасово телевизионно предаване и решават да експериментират дали могат да направят някакъв бум, възползвайки се от това, че други телевизионни медии няма и всички ще видят провокацията им.

Вие в „репортажа” никъде не казвате, че АЕЦ е гръмнала…

Точно така. Това не е споменато в цялото предаване, но то беше направено така, че дори ако някой гледа „през пръсти”, вниманието му да бъде насочено още в първите секунди. Пуснахме записа на Гражданска отбрана с инструкциите за действия при атомен взрив. Такова нещо, чуто в една медия, зверски побърква хората. Ние работихме по три версии – едната беше да обявим, че ни е нападнала Сърбия, тази за АЕЦ и третата не я помня точно, ставаше дума за природен катаклизъм – цунами или нещо от

сорта. Но това със Сърбия ни се стори прекалено. Да намесваш друга държава си е предпоставка към сериозна беля. „Козлодуй” ни се видя най-безобидния вариант, но шокът се оказа драматичен. И се случва чудо – започват да звънят зверски телефоните в телевизията. Предаването върви и е на запис, няма как да опровергаеш случващото се в директен ефир. Тогавашният председател на парламента Стефан Савов отива в телевизията, бие два шамара на полицая пред входа, защото не му козирувал, влиза и казва да спрат излъчването, но това не може да стане. Асен Агов, тогава беше шеф на БНТ, беше побеснял, само дето не ни наби.

Като заговорихме за БНТ, си спомням, че много години по-късно (30.09.2007 г., бел. авт.) едно Ваше писмо беше прочетено в „Шоуто на Слави” и в него вие обявихте, че Ви е наложена цензура за пръв път в кариерата Ви, поради което сте разочарован от държавната медия и бяхте решил да я напускате. Какъв беше случая?

Това беше свързано с учителската стачка. Случайно видях на улицата моята бивша преподавателка г-жа Стоянова, заговорихме се и ми стана много тъпо за учителите. В следвоенна Сърбия, например, те взимаха по 350-400 евро, докато нашите се разписваха срещу същите цифри, но в лева. А това са хората, които учат децата на България. Тя каза, че медиите са ги побъркали, че всички излъчват официозната позиция на тогавашния министър Даниел Вълчев, че тая стачка е политически побутната и че няма смисъл от нея и т. н. Аз се ядосах и направих една „Минутка на водещия” в моето неделно предаване, която беше направо брутална. Обаче е имало някаква, как да се изразя… пожелателност от по-висшестоящи органи президентът Първанов и учителската стачка да не се зачекват в едно забавно шоу, на което телевизията плаща, за да весели хората. Аз не бях запознат с това.

А ако знаехте, щяхте ли да се съобразите?

Ами сигурно не, защото точно тая тема ми е болна. А и ние години наред и в предните предавания правехме така – сатира, хумор и накрая завършваш с позицията си по наболял въпрос. Измислиха се после някакви лицемерни принципи, в които не можеш да изразиш мнението си, щом си журналист, ако в студиото не присъства и отсрещната страна и въобще някакви ей такива на баба им хвърчилото неща. От гледна точка на директор на медия сигурно е правилно. Но от гледна точка на артист или на журналист, който има позиция, не е задължително. Нека засегнатият, ако се чувства такъв, да заповяда в следващото предаване – така съм съгласен. И поради всичките тия усложнения Жоро Торнев и Тончо са решили при монтажа да го махнат. И аз седя, чакам и когато тръгнаха финалните надписи и не видях материала, се вбесих. Седнах на компютъра, написах писмото и го пуснах до всички възможни медии (не само Слави го отрази, доста печатни издания също го публикуваха), звъннах в БНТ, разкрещях им се… В деня след скандала от телевизията ми обясниха, че моите колеги са го спрели. Жоро и Тончо пък ми казаха: „Абе, човек, разбери, и ти си продуцент, знаеш какво е да си между чук и наковалня” и т.н., но бомбата вече беше гръмнала. В крайна сметка позицията ми беше излъчена след това. За съжаление обаче много медии, дори частни, приличат на държавната телевизия отпреди 1989-а.

А това не се ли дължи най-вече на автоцензура?

Основно на това се дължи. А тя произлиза от притесненията и страха на продуцентите да не изгубят финансирането за собствените си проекти. Защото една голяма част от рекламодателите са големи фирми, които са свързани по някакъв начин с различни политически кръгове и много бързо могат да ти спрат кранчето и да ти стопират възможността да се развиваш.

В такъв случай термини като „независимо кино” и „свобода на словото” не се ли обезценяват?

Мисля, че все още съществуват. Ето, Влади Въргала сам си направи филма „Операция „Шменти капели”. Независимост значи сам да си извоюваш всичко.

Той обаче почти фалира…

Да, той изгуби страшно много, защото не успя да си събере от пазара реалната печалба, която произведе. Има около милион и половина лева приходи от зрители, което е много и е супер. Само че от тях взе 10%, защото такива са правилата на пазара. Другите останаха в киноразпространителите и салоните. Ето една регулация, в която държавата може да се намеси – да има два бизнесмодела. Или американската - да си разделят по 1/3 продуцентът, разпространителят и салоните, или немската система, която е и утвърдена като европейска – 50% за продуцента и по 25% за другите компоненти.

Ето, че говорим за европейски практики, но май не съумяваме да ги прилагаме в изгода на работещите хора и е така в доста сфери?

За съжаление – да. Това е моето най-голямо притеснение – монополизирането на пазара от огромни структури, независимо за кой тип индустрия говорим – хранителна, банкова, телекомуникационна… Навсякъде е едно и също – този, който гледа и дои кравата, накрая взема най-малък процент печалба от крайния продукт, въпреки че е положил най-много усилия за създаването му. Липсата на гаранции за правата на хората, които реално работят, е нещо, което много пречи на развитието ни и то може да доведе до още по-голям крах. И да вдигне отново барикадите.

Конкретно на Въргала онази вечер в директен ефир му се обади зрител и му каза, че неговото време е отминало. А за истинските артисти се знае, че са такива до смъртта си…

На един артист, който работи и се превъплъщава в роли, времето му си отива с него самия. Единствено образите, стиловете и жанровете могат да бъдат забравени, преди да си е отишъл самият човек, но той и хората като него изграждат нови. Ето – в момента никой не рисува в импресионистичен стил, въпреки че е адски готин. Моят образ на журналиста Каскетски е забравен, но аз още съм актьор и правя нови роли и продукции.

Нека завършим разговора с една импровизирана „Минутка на водещия”! Точно в този момент, без предварителен сценарий, какво бихте казал в нея?

Трябва да си помисля малко, за да не е съвсем на прима виста. Но едната тема е тази, която засегнахме – че хората, които творят и произвеждат, трябва да имат реални възможности да си възвърнат достойнството и вложения труд. И другата е, че може би трябва да имаме повече увереност в самите себе си, защото кой да дойде да оправи собствения ти живот – Дянков или някой друг? Трябва да имаме повече вяра в себе си и да бъдем по-смели. Тежкият капитализъм, в който живеем, няма да даде доброволно шансове, ако сами не ги отвоюваме. В Западна Европа, въпреки че не са безпроблемни, имат стратегии и горе-долу балансират лодката като се клати, да се клати така, че да не изхвърля никой зад борда, да се задържа. Докато тук – пуф, и се обръща изцяло, страшна работа.

Стоил Георгиев, в-к "Нова Загора днес", Снимка: frognews.bg




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trs
Категория: Други
Прочетен: 145091
Постинги: 24
Коментари: 75
Гласове: 58
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031